Събитието Марк Нопфлър

|
Започвам това ревю с цитат от… Дъглас Адамс. В една своя книга, в която благодареше за рибата, той написа: „Марк Нопфлър има изумителната способност да кара Шектър Стратокастър да вие като изтощен ангел в съботна вечер, който изнурен от пазене на ангелско поведение цяла седмица си поръчва огромна бира.”
Хуморът на писателя е пословичен, както и звукът на Марк Нопфлър (К-то май е глухо). Тук ще си позволя да украся, простете – Великият Марк Нопфлър. Доживяхме да го видим на българска сцена. Одите за сбъднатата мечта, огромната благодарност към промоутърите и поклоните доземи ще си ги спестим, имал е човекът път насам – дошъл е да ни види. И да сътвори едно от музикалните събития за годината у нас. Истината е, че много ценители на музиката чакат цял живот да видят Нопфлър на живо. Аз, който съм израснал с неговата музика и тя е случила много вдъхновения в грешната ми душа, дори не мога да опиша какво бе за мен очакването на това легендарно гостуване. За да се разсея, предпочетох последните дни преди концерта да си мисля за нещо друго – примерно за трудното ни битие и страдание. Помогна – отидох в залата начумерен.
Но само до момента, в който старият магьосник излезе на сцената, придружен от верния си китарен спътник Робърт Бенет (двамата имат музикална история и приятелство, подобно на това между Роджър Уотърс и Анди Феруедър-Лоу), и старите дружки от Дайър Стрейтс Дани Къмингс (барабани) и Гай Флечър (клавири). Огненото въодушевление на претъпканата зала 1 на НДК потече около мен като огромна вълна от възторг, вече не можех да мисля за каквото и да било трудно битие.
В моменти като този сякаш намираш тайна вратичка във времето и влизаш в галерията на музиката. Поне за два часа.
Не мисля да губя абзаци да обяснявам кой е Марк Нопфлър – всеки поне веднъж в живота си е чувал “Money For Nothing” (и се е докосвал до ироничното й послание), всеки е вдигал наздравица с верни другари на “Brothers In Arms”, всеки си е тананикал до болка познатите рокабили химни на "Дайър Стрейтс", украсени с речетативните вокали на Марк и неповторимия, заразителен звук на китарите му. „Звукът” е нещото, към което Нопфлър бе най-педантичен през 30-годишната си кариера. Елегантен, игрив, достолепен, шепнещ и поетичен, гласът на китарата му трудно може да бъде сбъркан, дори със завързани уши. Той е и един от малкото рок китаристи, които не използват перце, а техника с пръсти, присъща повече на банджото.
И така – видяхме го! Може би сме склонни да простим твърде дългото закъснение на концерта – близо час след обявеното начало техниците невъзмутимо се разхождаха по сцената и педантично изпълняваха своите технически задължения, докато публиката ревеше за начало. Е, началото все пак се случи – това е най-важното.
Умението на Марк да заковава всяка нота там, където й е мястото, и да запраща с всяко привидно простичко соло слушателите си в екстаз, комбинирано с невероятния му композиторски талант, усещащ и комерсиалната, и творческа посока (както и зигзагообразния път между двете), е просто неописуемо.
Може би заради това един застаряващ „руутс” рокер, вплитащ елементи на блус и кънтри в соловите си творби, продължава да е любимец на тълпите по целия свят. За мен най-важното бе, че сред публиката в зала 1 се забелязваха страшно много млади хора.
А Марк си е Рок Динозавър. Даже има истински динозавър, кръстен на него - Masiakasaurus knopfleri – палеонтолозите слушали Стрейтс, когато открили вида.
В България обичаме Рок Динозаврите – и без това само до такива се добираме.
Но освен жива легенда, Нопфлър е и достоен пример как остарява уискито в родната му Шотландия. Вкусът, цветът и гъстотата добиват един мистичен, наситен оттенък. Пиеш и просто знаеш, че е най-доброто. Без да има нужда някой да ти каже.
Сетлистът бе съставен от равни дози хитове на "Дайър Стрейтс" и солови песни.
След безкомпромисното начало "Cannibals", "Why Aye Man", "What It Is", и разкошната "Sailing To Philadelphia" (в оригинал дует с оригиналния Джеймс Тейлър), той ни даде малко време да си отдъхнем с песни за ценители преди да атакува с легендите "Romeo & Juliet" и "Sultans of Swing". Последната изправи публиката на крака, а легендарното соло ни докара до екстаз.
Основната част от концерта завърши с митичната "Telegraph Road", като според мен се доближи до ОНОВА легендарно изпълнение от Alchemy Live ’83. Огромен, кръгъл транспарант бавно се откри на сцената и прожекторите осветиха голяма снимка на легендарната резонаторна китара на Нопфлър.
Публиката рева за бис като гневен вулкан и ето че Марк и компания се се качиха отново на сцената за интимно изпълнение на “Brothers in arms”.
За десерт получихме темата “Going home” от саундтрака на филма на Бил Форсайт “Local Hero”. Аз лично предпочитам по-лиричното изпълнение на “Wild theme” от прощалния концерт на Стрейтс “On the night”, но почти се просълзих и на този завършек.
На раздяла с публиката Големият Артист дори подари перце (!) на фен от първите редици.
Марк е професионалист до мозъка на костите си. Все пак си личеше, че за него това е поредният концерт. Но за нас(!)… О, за нас…


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *