Съпротивление срещу забравата

|

Вечер, посветена на поетесата Димитрина Баева


Тя си отиде от своя град, от своето море, от своя син Андрей, от своите стихове преди десетина години. Живя храбро, гледаше тежката си болест право в очите. “Само някъде вътре, ужасно далече/ от събраната болка запява щурецът”, беше писала в едно стихотворение. Със смъртта се държеше предизвикателно, в лицето й хвърляше своите слаби човешки думи и те постепенно се сдобиваха със сила, която ги превръщаще в слово, сиреч, в поезия.
“Ще се съпротивлявам / докато духът желае и докато може тялото / ще се съпротивлявам с бебето във люлката/ със цветовете във градините/ със най-интимното – със стиховете си/ ще се съпротивлявам/ докато знам защо/ докато ме има”, това – към живота и смъртта едновременно, да си го знаят. Самата тя беше наясно, че от безкрайните болници никога няма да успее да си отиде цялата и въпреки горчивия вкус на това знание, намираше сили да се моли за другите “...всеки божи ден да им се връща/ по нещо от живота.” И да се надява и за себе си.
Димитрина Баева обичаше и я обичаха. Приятелите до нея се опитваха да й бъдат опора, но какво значи това в един свят, в който всеки сам носи кръста си. На нея й стигаше и това, че има в живота си толкова много хора, които може да обича. На тях посвети едни от най-добрите си стихотворения.
Затова, когато преди няколко дни в Градската художествена галерия имаше премиера на новата й книга “В прозата на дните”, бяха се събрали толкова много нейни близки и приятели. Единадесет години след нейната смърт не са я забравили поетите на Бургас (колкото са останали в този живот, защото след Димитрина през годините си заминаха оттук още петнадесет нейни братя по перо).
Няма как да я забравят вече престарелите й родители чичо Андрей и леля Мария, те благодариха на всички, които пазят спомена за тяхната дъщеря.
Андрей, синът й не си я спомня, твърде малък остана без нея, той само седеше в залата и слушаше, вглъбен в майчините си живи думи. Прочувствено говори за вечно младата поетеса Георги Райков, редактор на стихосбирката. Специално за премиерата от София пристигна Кирил Гоцев, издателят, в чието издателство “Меридиани” беше подготвена и отпечатана книгата на Димитрина. И сигурно всички тази вечер са си представяли едно и също: по момчешки възбудените жестове на младата жена, късо подстриганата й коса, слънчевата й усмивка, гласа й, грубоватата й поради неудобството да я изрази на глас, но толкова дълбока нежност. Една топла декемврийска вечер на 2005 година, в която Димитрина Баева беше отново жива.
Да ми простят читателите личния момент, но много ми се иска да предложа на вниманието им своето любимо стихотворение от поетесата, за което смятам, че е един от шедьоврите на българската поезия.
 
* * *
 
Вдъхновена творба е кокичето.
Как изваяна е белотата му!
Подозирам, че то е зеница,
през която ни гледат отнякъде.
 
И цвета му – присъда на мъртвите
над света ни приемам безропотно.
Да признаем пред себе си – всъщност
няма нищо по-бяло в живота ни.
 
Напоследък натрапчиво мисля:
ако някоя вечер целебна
се покрие земята с кокичета
може би ще осъмнем спасени.
 
(Димитрина Баева, от стихосбирката ”Силуети на лодки” 1990 г.)
 


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *