Тапетите на времето

|
Много е трудно да се направи такъв спектакъл, какъвто е „Тапетите на времето”. Новата премиера на Сатиричния театър е режисирана от Юлия Огнянова и изградена върху текстове на Константин Павлов, както и текстове, свързани по някакъв начин с него – извадки от досието му например.
Предпремиерата на 26 март показа един изпипан спектакъл, интелектуален спектакъл, поетичен спектакъл. Спектакъл, който заслужава да се гледа, но в същото време не е гледаем за всички. Доказаха го групичките хора, тръгващи си на почти равни интервали от иначе препълнената зала, след като измина малко повече от час след началото. Сигурна съм, че е трудно да се създаде този спектакъл, а и трудно ще се възприеме от мнозина. Не случайно режисьорката сподели, че е била разубеждавана с думите, че от това би могло да излезе най-много рецитал, но не и театрална постановка. А и самите рецитали често са рисковано начинание, защото поезията се възприема най-добре в интимното пространство на белия лист.
Но това в никакъв случай не означава, че „Тапетите на времето” не е културно събитие или спектакъл от висока класа. Със сценографията на Васил Абаджиев пространството се заключва в клетка или за кратко се пропуква. Всъщност постановката може да се разглежда като поглед към живота на човек на изкуството в най-широки граници, не само на поета, в не толкова далечен период.
Актьорите жонглират с парчета текст, в който естествено се сливат и продължават в органична цялост извадки от интервюта с Константин Павлов, от досието му, фрагменти от стиховете му, от филмовите му сценарии и от пиесата „Птици”. В образа на поета се вмъква Филип Аврамов, а Мая Новоселска, Стефка Янорова, Ани Вълчанова, Янина Кашева, Милена Спиридонова - Аврамова, Жанет Иванова, Анастасия Панайотова, Явор Борисов, Благовест Благоев, Светломир Радев, Цвятко Цветков, Пламен Великов, Петко Каменов и Марий Росен се превъплъщават в цяла кохорта герои на времето.
Според реакциите на публиката за най-грабващ вниманието може да се определи диалогът между Филип Трифонов в ролята на агент на Държавна сигурност и поета. В тази сцена фарсовият елемент е най-силно изразен и смехът се поражда от сблъсъка с абсурдното, осмисляло цяла една епоха. То наднича и от френетичната суматоха на клоуните, от ленивата седянка на бабите, от сблъска на милиционера и самодейците... Сподиряно от късчета стихове – откъси от „Инцидент”, „На един предател”, „Пасторално”, „Прекрасното в поезията”, „Едипов комплекс”, „Десният ми крак”, „Фасул, който не увира”, „Агонио сладка”, „Предсказание”, „Стъпка по стъпка”, поемите „Спомен за страха” и „ Петима старци”...
Не случайно се опитвам да изредя колкото мога от проблесналите парчета поезия, вплели се в прозата – на драматургията, на битието и на времето. Не всеки знае кой е Константин Павлов, какво е писал. И за да се възприеме по-проникновено озаглавената от него самия пиеса „Тапетите на времето” не само като документ за едно време и за един живот, а и като запознаване със стиховете му, прочитането им от белите страници може само да помогне. А за тези, които много добре ги познават, всички изписани до тук думи така и така са ненужни – те просто ще влязат в залата и няма да се разочароват.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *