„Текстът в съвременния театър не е нещо, което трябва да се спазва едно към едно, той по-скоро е вдъхновение“

|
Разговор на Борис Зафиров с Тея Сугарева във връзка с дипломния й спектакъл „Мъртви души“
 
Б. Сама ли си избра "Мъртви души“ за дипломна работа?
Т. Ами да, аз си я избрах. През цялото си следване съм имала свобода сама да избирам какво ще работя. Първата година имахме за задача да работим текстове от българска драматургия и аз си избрах Йордан Радичков, „Януари“. Но трансформирах пиесата и направих представление по "Януари", което се казваше "Импулсивно", само с фрагменти от пиесата. До "Мъртви души" винаги съм правила адаптации по пиесите, с които съм се занимавала. Това е следствие на собствениете ми концепции и търсения спрямо дадено представление. "Януари" беше изцяло променено, трансформирах някои от мъжките персонажи в женски, а ти знаеш, че там има само една жена. Във втори курс задачата беше да се работи в жанра на комедията. Първия семестър трябваше да е класическа, тогава направих "Дванайсета нощ", пак моя версия. Взех само линията на слугите. Хубавото е, че тяхната реч не е в поетична форма. По онова време намирах поезията в драматургията някак плашеща.
Б. В какъв смисъл плашеща?
Т. Ами, стряскащо е, спрямо малкия опит, който имам. Взех само линията на слугите и се получи много добре, едно от любимите ми неща. А в трети курс задачата беше трагедия и драма. Тогава правих "Хиполит", абсолютно класическа трагедия. Там пак правих промени, най-малкото защото е огромна като текст. И така, в четвърти курс имаш пълна свобода. Но практиката е, че режисьорите избират съвременен текст, това е свързано с идеята да се проследи как се смесват жанровете в съвремените текстове за театър. И аз се спрях на Булгаков.
Б. Имаш по-особено отношение към Булгаков?
Т. Да, още във втори курс правих откъс от "Мъртви души". Там беше по-синтезирано, акцентът беше само върху Чичиков. Нямеше го въведен образът на Булгаков. Имаше го "Първия", този, който разказва, но беше със съвсем друга функция. В дипломното си представление аз добавих Булгаков – чрез писмата му до Сталин. Този персонаж е проекция на „Първия“, който пък от своя страна, е нещото, което прави адаптацията на Булгаков по-различна от всички останали. Имало е много адаптации. Той пише в дневниците си, че е имало над двеста адаптации по негово време и как нито една не ставала. Той самият смятал своята адаптация за провалена, но... да видим!
Б. Какво те провокира в адаптацията на Булгаков?
Т. Той прави един много умен ход с тази драматизация, в контескта на собствената си съдба, защото, както се разбира и от текста в представлението, всичко, което е писал, е било цензурирано. Изцяло е бил анатемосан. И всъщност работейки по Гогол, който е бил всепризнат в цяла Русия и срещу него не е имало отрицателни настроения, той използва този текст, за да изкаже неизказаното, от това езикът в „Мъртви души“ става по-остър, образите - по-мащабни. Булгаков вади историята от контекста на крепостническа Русия и извлича от нея есенцията. Тя е свързана с неморалните обществени практики, с механизмите за контрол на властта и други проблеми, които тревожат Булгаков по онова време. От една страна, създава персонажите на помешчиците, които допускат чиновника Чичиков да се трансформира в явлението „Чичиков“, а от друга – останалите персонажи, които са събирателен образ на властимащите. Тук той разисква проблемите на властта в цялата й йерархия: механизмите им на действие, начина, по който се справят с неудобните хора. Това харесвам най-много. На пръв поглед е Гогол, но вътре са заложени съвсем други кодове.
Б. Да, това са образи на персонажи, които имат съвсем реални еквиваленти до ден днешен. А по отношение на работата ти с актьорите - лесно ли намерихте една обща посока? Лесно ли започнаха да разбират персонажите си?
Т. Ами не мога да кажа, че от самото начало всички са разбрали, дори за себе си не мога да кажа, че съм разбирала напълно. В крайна сметка това е репетиционният процес – да построиш действието, да вникнеш в идеите и в проблемите. Имаше една пречка, свързана с това, че оригиналният текст е на Гогол и актьорите в началото се водеха от своите представи за Гогол. И първоначално подхождаха малко клиширано спрямо образите си, защото при Гогол сатирата е съвсем различна. Но после в самия процес, благодарение на конкретните средства, започнахме да нацелваме правилната посока. Това, че персонажът се води от една-единствена черта, че той изпълнява една функция и цялото му желание за житейска реализация е много съсредоточено и фокусирано в една конкретна цел - ето това е нещо, което провокира актьора, започва да му пробужда въображението. Спецификата на текста беше такава, че много лесно може да подведе актьорската игра към едно доста битово измерение.
Б. Ако трябва да кажеш с едно изречение - какво се случва в тази пиеса? Какво точно е действието вътре, каква е промяната, какво е театралното?
Т. Ами "Мъртви души" разказва на няколко сюжетни нива за човека, който все още носи живеца в себе си, но влизайки в схемата и правейки компромиси със себе си, оставяйки се да бъде пречупен, той става причина за тези лоши социални практики, за това те да продължават да съществуват. Става част от тях, след което става и тяхна жертва. Според мен за това става въпрос, това се случва и на Булгаков, и на Чичиков, и продължава да се случва и на хората днес.
Б. Мислиш, че Булгаков също е допускал такива грешки?
Т. Булгаков е бил много податлив. Той винаги се е възхищавал на автори като Пушкин, Гогол. Хора с драматични съдби, които цял живот са отстоявали себе си. Той е осъзнавал, че е много уязвим в условията на сталинизма и живота в мизерия. Бил е на ръба между това да защити своя писателски дълг или да направи компромис с него. Приемайки да постави „Мъртви души”, той катализира в себе си вина. Това беше и изходната ни точка на работа по персонажа на Булгаков в представлението – вината, която се изражда и превръща Булгаков в демоничен персонаж („Първият“).
Б. Мислиш ли, че днес хората продължават да отстояват идеите си, принципите си? Смяташ ли че с налагането на западния модел на живот хората започват да губят духовните си ценности?
Т. Да, това за съжаление е факт. Но мисля, че и тогава е имало такива изкушения.
Б. Сигурно е така, но Русия е страна с много богата култура, която заема основна част от живота на хората. И тези хора трудно могат да се разделят или да заменят тези свои духовни потребности.
Т. Така е, но все пак мисля оптимистично спрямо тукашното положение. Има много млади хора, които заемат активна позиция, които се бунтуват срещу материализма като явление. Хората все повече започват да се връщат към живота и към истинското общуване. Ставаме свидетели на това, как хора, които са материално осигурени, отиват в планината за три месеца примерно или пък предприемат подобни авантюри, които не са свързани с лукса и удобството.
Б. А не мислиш ли, че това започна да става някак си тенденциозно в последно време?
Т. Винаги ще се намерят хора, които да го направят тенденциозно.
Б. Права си. Не си мисли, че съм черноглед, просто ми се иска да има реално случващи се неща, действията на хората да са продиктувани от истински желания, а не всичко да е с цел привличане на внимание. Един вид "вижте ме, аз съм еко", или пък "аз се занимавам с изкуство".
Т. Има една стихосбирка на Илко Димитров - "4", не знам дали си я чел. Там той много добре е уловил това, което се случва. И аз заставам зад неговите думи. Според мен нашето време е време на прехода и ние не сме част от нещо, което е отминало и на което можем само да се възхищаваме, както ти говориш за Русия и за едно време. И едновременно с това се засилва усещането за настъпващото ново, за постепенното изчезване на индивида, претапянето му в "масата". Ние сме в прехода, не знаем накъде вървим, откъде идем, така че по-скоро...
Б. По-скоро трябва да действаме, всеки каквото може и иска да прави, да го прави и да не изпадаме в подобни чуденки. Сега да те върна малко към театъра, във връзка с това, че скоро се дипломираш. Ако имаш възможността да поставяш в някой театър каквото ти искаш, какво ще си избереш спрямо времето, в което живеем?
Т. Два са текстовете, в които се целя още от отдавна. Единият е "Бесове" на Достоевски, драматизацията на Камю, вторият не е преведен още на български, една пиеса на Нийл ЛаБют. И естествено още много, но тези най-много ми се въртят в главата като идеи. От друга страна, си мисля, че театърът не трябва да се занимава само с драматургия. Текстът в съвременния театър не е нещо, което трябва да се спазва едно към едно, той по-скоро е вдъхновител. Той служи за захранване на творческия процеса в театъра. Според мене могат да се ползват и проза и поезия, не трябва творците да се ограничават от тази гледна точка.
Б. Права си, текстът за театър вече дава по голяма свобода по отношение на прилагането му. Но я си помисли, че поискаш да поставяш нещо на Олби.
Т. При Олби нещата са съвсем други. Както знаеш, той присъства винаги на репетициите. Режисьорът във всеки един момент може да го попита за всичко, което си пожелае. Това е от огромно значение. И така заедно откриват разни неща, може Олби да открие нещо ново чрез работата си с актьора или режисьора. Мисля, че писателят - драматург, трябва да участва максимално в работния процес.
 
Тея Сугарева е родена през 1989 г. в София. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“ през 2008 г. През 2007 г. печели литературна награда в националния конкурс „Душата на един извор“. Също така е носител на награди от поетичните конкурси „Петя Дубарова“, „Възкресения“ и др., на почетен диплом на сп. „Родна реч“. Публикува свои стихотворения в различни литературни издания. През 2007–2008 пише репортажи за културни събития в онлайн изданието „Словеса“. От 2008 г. учи в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ – специалност Режисура за драматичен театър, в класа на проф. Снежина Танковска. Оттогава до днес прави своите режисьорски опити върху приказките от сборника „Синьото момче разказва“ на Александър Вутимски, пиесата „Януари“ на Йордан Радичков, „Дванайсета нощ“ на Шекспир, „Мъртви души“ на Н. В. Гогол, „Хиполит“ на Еврипид, „Краят на играта“ на Самюел Бекет. В момента работи по проектите „Спазми“ (по разкази от Едгар Керет) и „Зазиданите“, съвременен български текст за сцена от Ясен Василев.
 
Ако сте пропуснали премиерата, можете да гледате представлението на 7, 14 и 28-и май в Учебния театър. Заповядайте!


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *