Трагическа теория за нашия народ

|
Пред нас е най-неочакваната поетическа книга на Едвин Сугарев. Тя ни сепва още от корицата. За глобализиращия се вкус от началото на ХХІ век заглавието „Родина“ звучи почти закъсняло и анахронично, но затова пък е изписано с големи, тежки букви върху стара географска карта на света, на която обаче никъде не се различава България.
Встъпителните думи на автора чертаят още недоумения: той сам признава, че стиховете му „обговарят негативно родината“, че са „плод на на най-дълбоки отчаяния и отчуждения“, че дълго се е колебал преди да ги публикува, че си е позволил да имплантира в книгата си скрити цитати от Ботев, Яворов, Вапцаров и дори от Левски.
Ето тук си давам сметка колко удобно ми се предоставя тази книга за разгромна критическа статия, написана от ярки патриотични позиции. Чуйте:

Именно в книгата, подвеждащо озаглавена „Родина“, Е. С. разкрива цялата си същност на обигран обезроден манипулатор.
Не може антибългари да пишат за България! Не може родината да се сравнява със „суха змийска кожа“! Кой в случая е змията, обаче? Змията е не друг, а авторът, който лъстиво се увива около българското тяло, за да ехидничи: „България е блато. България е кал.“ Но къде остават високите сини планини на България, къде са нейните прохладни гори и плодородни полета?
Е. С. остава тенденциозно сляп за красотите и достайнствата български, за да се вгледа в най-малки натуралистични подробности в „недостатъците на родината“. Връх в антинационалното чувство са унизителните интерпретации на знакови фигури и събития от нашата история (Апостола, Бенковски, градинарските сандъци на Ботевата чета и какво ли още не). Всъщност авторът се опитва да подмени нашата памет българска. Но нека кажем на Е. С.: „Това не е нашата родина! Това е вашата родина, г-н Сугарев!“ Това е безнадеждната родина на чуждопоклонния елит, готов да се продаде за жълти центове на западните капитали. Оставаме в недоумение как с такива обезпочвени интелектуалци, готови да се подгаврят с България, пеейки лирически антихимни, сме се юрнали към европейските порти. Та нали „портиерите“ на Европа като прочетат стихосбирката на Е. С., ще ни хванат за яките и ще попитат „Вие с това – накъде?“ И ще ни върнат обратно – натоварени в шлепове – надолу по течението на Дунава.
Време е Е. С. да се определи – „за“ или „против“ родината е той? Обича или мрази България? Макар че отговорът е безпощадно ясен.
(Аплодисменти.)

В средата на 90-те години този критически глас беше достатъчно силен, днес – привидно звучи по-тихо, но къкри с удивително постоянство и отново е напълно възможно да заечи със заплашителна сила. Книгата на Едвин Сугарев наистина предизвиква професионалните патриоти, за които говоренето за родината е добре поддържан бизнес. Но нека оставим техните предвидими реакции настрана.
Прочетена извън политическите употреби, книгата „Родина“ може да бъде видяна на върха на една лирическа традиция, начеваща от поезията на Ботев и особено от стихотворенията „Елегия“ и „Гергьовден“, преминаваща през стихотворението „Родина“ на Яворов, книгата „Български балади“ на Теодор Траянов, стихотворението „Към родината“ на Далчев, за да стигне до съвременни поети като Ани Илков с „Изворът на грознохубавите“ (1994) и Илко Димитров с поемата „Разчленяване“ (2001). Книгата „Родина“ на Едвин Сугарев представлява своеобразен синтезен компендиум на тази традиция – вмества в себе си всички ключови противоречиви образи на родното и българското, всички крайни идейни обрати и дръзки езикови разграждания и едновременно с това ги преформулира, усилва значенията им, довежда ги до предела на тяхната поетическа употреба. След тази книга всяко писане за родината трябва да знае, че трудно може да предложи нови хоризонти.
Изненадващо е как във всеки един текст от „Родина“ именно родината е централният лирически персонаж. Почеркът никъде не се разсейва. Във всички 47 стихотворения и в едната поема се дават толкова определения за родината, изумително е докога Едвин Сугарев ще издържи да я разгадава, възнася, снизява, обвинява, но и все пак да я разбира, наричайки я с нови и нови имена.
Тази издръжливост и изобретателност е възможна единствено в дистанциите между пишещия човек и родината. Едвин Сугарев непрекъснато полага дистанции между себе си и България, не защото не я иска, а защото тъкмо от разстояние може да я види в различните й превъплъщения и само така би могъл същностно да я притежава – от дистанция в капризите на провокативния и любовния език.
Само в изпитанията на разстоянието е възможна екстатичната работа върху идентичността, която извършва Едвин Сугарев. Той разбира, че родината не просто трябва да се приеме или отхвърли, а трябва да се работи върху идеята за родината, да се работи върху самата плът на родината, да се предизвиква родината, да се безпокои за родината, да не намира покой за родината, да не дава покой на родината, да я пита, да не се съгласява с нея, да не е възторжен от родината, защото я обича и няма как малко да не се отдръпва от нея… Тя е толкова любовно несъвършена, тя го боли и е единствена в самотата на човешкото тяло. И всичко това – защото за Едвин Сугарев родината е нещо живо, подвижно, близко и дистанциращо, но винаги възвишено.
Затова в книгата отношението към България снове между различни полюси: тя ту е обект на желанието, ту сравнявана с нищото, обвинявана и оневинявана, разбирана с болка и отхвърляна с гняв. Но винаги, във всеки стих се търсят дълбинните основания на България, причините за България, българският онтос.
Безпокойството и тънкото раздвоение в националното чувство се оглеждат в двуделността на книгата. Първата част е назована „Тук“, втората – „Ние“. Очевидно става дума за сложното несъвпадане между пространството на родината (Тук) и нейната общност (Ние), за наличие на място и територия, но за лишеност от време, за разпадане на общността и фрагментиране на българия в множество малки родини на малки хора.
Ето откъс от поемата „Тук“:
 
Тук всичко е минало – знае се: славно.
Тук всичко е бъдеще – знае се: светло.
Но няма го,
няма го настоящето –
и понеже го няма,
е вечно.
 
Това е парадоксът на днешното българско съществуване: живот в отнето настояще, което е безкрайна пауза между миналото и бъдещето. Да си лишен от съвременност, значи да нямаш нито минало, нито бъдеще. Когато твоето време ти е отказано, работата върху родината се превръща в работа върху пустотата.
Бих оприличил стихотворенията на Едвин Сугарев с мащабна и внимателна проверка на географските карти, в които той открива редица неточности. Някъде границите на България са твърде големи, другаде – прекалено стеснени, а има атласи, където никъде я няма. Липсата на България върху някои карти означава само едно: че тя е изчезнала от битието и езика на много българи, че самата България не постига собствения си мащаб.
Точно тук ни среща трагическото прозиране, че ние не сме достойни за родината, но и родината не е достойна за себе си.
Не би било справедливо, ако премълча видимата сроденост на тази книга с постмодерните лирически тълкувания на родното, извършени от по-младото поколение на 90-те. Известно е, че покрай заниманията си с различни теми и стилистики, 90-те години на ХХ век проведоха решаващи акции в полето на идеята за родното и българското, изваждайки от равновесие строгия ред от патриотарски клишета. Да си припомним, че тогава постмодернизмът се засрещна челно с левия национализъм с неговите реторически упражнения срещу отродителството и с кичозния му патос, възпяващ нарочно конструирана национал-революционна традиция. Книгата „Родина“ помни постмодерните разгулни игри с езика, но ги изявява деликатно, в спокойни интертекстуални кръгове, сключени като знаци на трагическото и възвишеното. Същевременно Едвин Сугарев се връща към идеите за родното от преди това – свързвайки търсенията от 20-те и от 80-те години – когато тревогата за постигане на българското има висок екзистенциален залог.
От стиховете можем да изведем няколко лирически закони за разбиране на родината:
1.  Тази територия, която обитаваме е с някакво лукаво, двойно съществуване.
2.  България днес е вдовицата на всички, които ги няма.
3.  Не е земя родината разлом е
4.  Всеки е родина сам на себе си всеки сам във себе си умира
5.  България е болката от всичко, което съм и всичко, което не съм, плюс цялата преминала и настояща болка, болката на всички врагове и приятели.
По-нататък читателят би могъл да продължи сам да открива свои лирически закони, с които книгата изобилства. Докато се окаже, че има пред себе си нова, силна и хипнотична философия на българското битие. Но за разлика от други философии и теории за българите, написани с народопсихологически педантизъм, тази поетическа книга е пронизана от внезапни проглеждания и ексцесни заключения. Ето защо, тя не може да бъде оптимистична теория за нашия народ, нито може да бъде песимистична теория.
Книгата „Родина“ е трагическа теория за нашия народ. В контекста на досегашното поетическо творчество на Едвин Сугарев това е неговият опус магнум – съвършено изградено книжно тяло, цялостно и ненакърнимо. Книга, която ни отвежда до бездната България, и където, вгледан в нея, всеки би могъл да види собственото си лице и да се чуди защо в тази истинска, горчива бездна изглежда толкова сам, колкото никога не е очаквал.
 

Пламен Дойнов


 

Слово, произнесено на премиерата на книгата на 10 март 2005 г. в зала „Триадица“ – София. Вижте репортаж от премиерата. Може да чуете и звуков запис (изтегли, 10 MB е).




Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *