Тук се прави изкуство

|
Тя е примата, гранддамата на Ловешкия театър. Тя впечатлява не само с талант и красота, но и с това, че има своя позиция по житейските и професионални въпроси и умее дейно и успешно да я отстоява. Тя е Слава Георгиева. Днес, 16 юни 2009 година, е гост в Творчески клуб "Висоцки", Ловеч и удоволствието от присъствието Й е взаимно.

В нажежената ранна вечер посрещам актрисата и приятелите си с примамваща мелба, за да ги спася от преследващата ги горещина и да скъся дистанцията помежду ни - на трапезата всички сме равни. Разговорът тръгва, преди още да съм ги представила един на друг - не само поради нетърпението да общуваме с такава личност, но и заради нейната дружелюбност и непосредственост. Слава споделя, че се е чудела какви са хората, създали тоя клуб и пита как се е родила идеята за него. Милен вече й е разказал основното, докато я е водил за срещата, а ние допълваме неговия разказ. После започват въпросите към нея. Самата тя се чуди колко ли години вече е на ловешка сцена – навярно 30. Милен казва, че са повече. Актрисата пресмята: "От 1976..." "Точно сега е артистичата ти христова възраст" - се включва в разговора Георги Велев. А Слава има младежки вид и никой не би предположил, че от толкова време е на сцената.

"Аз умирам за родния дом!"- казва Слава. Идва в Ловешкия театър случайно. Врачанската трупа, в която играе, се сменя и тя търси актьорско място. Близо до родния дом, до баща си, който я отглежда сам – майка й умира, когато е едва на 3 години. Може да отиде в Пазарджишкия или в някой друг далечен театър. Но гледайки по картата, открива, че Ловеч е най-близко до село Галиче, Врачанско, откъдето е родом. Години по-късно, когато може да се премести в Добрич или Търново, отново определяща е близостта до бащата и родното място. А сега, когато е загубила баща и съпруг, тъжи не само за тях, но и заради разстоянието, което я отделя от единствената и дъщеря. И за това, че вричайки се на театъра, не е отгледала още едно дете. Съжалява, че е оставила дъщеря си без роднини. Защото знае какво е да нямаш братя и сестри. А винаги е мечтала за такива. Разказва, че толкова е обичала баща си, та се е отказала веднага да учи за актриса и се е съгласила да отиде в библиографския институт. Така хем е придобила професия, хем е проверила силата на желанието си театърът да бъде част от живота й, дори нейна съдба. Годините в института обогатяват знанията й за детската, западноевропейската, руската литература и култура. Стажът в Народна библиотека й дава възможност да се срещне и контактува със съвременни български автори. Тогава започва да играе и в Студентския дом на културата, където има много добри режисьори и за нея този период се превръща в школа. Благодарна е на баща си за мъдрото решение, което вземат.

Началото

Не е завършила ВИТИЗ. Кандидатства 3 години. Добре е подготвена, но е дете от село, няма никакви протекции. По това време 200 момичета кандидатстват за едно място. Иван Кондов, директор на Врачанския театър, я вижда на едно представление и я кани да играе там. "Аз съм поканена да вляза в театъра. И тия години, които прекарах с него, не бих заменила за нищо друго на света!" Слава разказва, че нейният учител е прекрасен педагог и режисьор. Решил, че трябва да остави своя методология за обучение на младите актьори, свои ученици и създава школа към театъра. Взема петима млади актьори, дава им веднага големи роли и ги води за ръка, учи ги как да играят. Самата тя е започнала с "Коварство и любов" – лейди Милфорд, "Варвари" – Лидия Павловна, "Антигона". По-късно по същата методология работи и Юлия Огнянова. После идва комисия от НАТФИЗ, професорите дават изпитни задачи, гледат представленията и преценяват практическите умения на играещите. Тя получава звание "За изключително дарование" и става пълноправна актриса.

Образованието и талантът

Подава документи за задочно обучение във ВИТИЗ. Но наскоро е родила дъщеричката си и не може да си представи, че ще я оставя за дълъг период от време и то в следващите четири години. Преценява също, че очните занятия съвпадат с разпределението на ролите в театъра – и през септември, и около Нова година. За цял месец ще трябва да отсъства от репетиции. Изтегля документите си. Слава и днес не съжалява за решението си. Пред нас споделя: "Господ или дава талант, или не го дава! И ако не ти е дал, какво ще те научат там?! А и в театъра ми се случваха неща, които не са за изпускане." Започва да работи с режисьорката Юлия Огнянова, която пък е поканила Петър Слабаков.

Ловешкият театър

Слава си спомня за период на "мрачни времена", когато театърът е много зле и всичко отива на провал, има много проблеми, защото директорът не си разбира от работата. Тогава даже решава да се махне от Ловеч, но едно много старо и тежко немско пиано ни я запазва на ловешка сцена. Смее се: "Живеех на осмия етаж и си виках: "По-лесно ще смъкнем директора, отколкото пианото оттук!" После рисува "периода на съпротивата", траял 2-3 години, когато с Дочо Вачков (Бог да го прости!) правят една организация, тайни събрания, тайни сбирки, които сравнява с окопи. За да спасят театъра. Колоритно разказва: "И като излязохме вече от окопите – връщане назад няма! Или ще те гръмнат, или ще превземеш позицията! Тогава ми беше критичният период и оттогава не съм имала случай да кажа: "Искам да се махна от Ловеч!" Винаги съм казвала, че тука има смисъл /да се работи/. Тука се прави изкуство! Винаги съм казвала, че има смисъл от един театър, ако не те е срам да работиш в него. Така се случи, че след тоя директор аз винаги съм се гордяла, че работя в Ловешкич театър. Винаги!" С гордост добавя, че "по Мирчово време, при Софрон и Ленко винаги и навсякъде с респект и уважение се говори за Ловешкия театър. Ние където да отидем, се казва: "Да, Ловеч! Трябва да гледаме Ловешкото представление!" И винаги сме с награда, винаги по фестивали."

Колегите и ролите

За нея е било удоволствие да работи с по-възрастни от нея колеги и режисьори, а сега идват млади талантливи хора. Но не може само с едните, не може и само с другите. По времето, когато Ленко Гурков е бил директор, е давал дебют на един от младите актьори. А понякога и на двама.
Разпитваме я за "влизането" и "освобождаването" на съзнанието й от ролята. Казва, че винаги й личи каква роля играе, че носи в себе си мисълта за нея. Когато е играла Султана, визуално се е променяла, почерняла е, станала е страшна. Понякога Слава е тъй вглъбена, сливайки се с образа, че дори не чува какво й говорят. Близките й я питат какво й е. Всъщност нищо не й е. Просто носи ролята в себе си. "Има такива роли, които те засмукват" -казва тя. Разказва за Никола Дадов, който и преди, и след представление е като единак – не контактува с никого и сред хората си е сам. Тя също има нужда преди представление да се уедини, да не общува с никого. Питаме я дали е нужно много време да се влезе в образа преди представлението. Казва, че за всеки е различно. Едни, както си говорят и разказват вицове зад кулисите, изведнъж се преобразяват и излизат на сцената. Това е по-скоро театър на представянето по Брехт, не по Станиславски - театър на преживяването. Тя е от втория тип.

Режисьорите

Слава продължава разказа си: "Тук работим с прекрасни режисьори. Като работехме с Маргарита Младенова, с Николай Поляков, с Юлия Огнянова, те създадоха театъра ни. През последните години малко ги позагърбихме." Разказва за прекрасно представление на Юлия Огнянова в Сатиричния театър по стихове и текстове на Константин Павлов, чийто идеен проект е подготвен с негова помощ преди загубата му. В момента то е едно от най-добрите на Варненско лято и за него говори цялата театрална общественост. Слава тъгува, че не може пак да работи с голямата режисьорка. Въпреки своите 85 години, тя е "толкова млада духом, толкова енергия има". Видeли са се на фестивала.

Сред младите

Милен пита гостенката как работи с децата от Езикова гимназия (както ние я наричаме). Слава казва, че никога не си е представяла, че работата с тях ще й носи такава радост. Вълнува се за всяко тяхно представление, но е много по-различно от това, когато тя застава на сцената. Емоцията, вълнението е по-силно. Извън репетициите тя може да си говори с тях за какво ли не – за живота, политиката, литература, философия. Тези 25 деца са елитът от елита. "Децата са изключителни! - вълнува се Слава. – Най-хубавото нещо, което са ми казали, като се разделяхме е, че съм променила светогледа им, много от представите им за живота, за изкуството." Тя ги разубеждава да не стават артисти и е много доволна, когато успее. Защото работата на актьора е трудна. Казва им: "Ако не можете без театър, ако сте готови за театъра да мизерствате, да лишавате семейството си от присъствието си, да се откажете от много други неща, тогава го направете. Ако не – по-добре недейте!" Ако човек наистина не може без театъра, ако е обсебен от магията му, той пак ще се върне към него, както е направила тя. Защото няма нищо по-прекрасно от това да се занимаваш с любимата си професия и да превърнеш хобито си в професия. Но ако нямаш мотивацията, ако нямаш страхотен характер – да не се пречупиш, да не се предадеш, ще си нещастен цял живот, сбърквайки професията си. "Аз не знаех дали имам характер, не слушах никого, който ми казваше колко е трудно. Значи съм го искала! Значи съм го искала!!!" След години, когато е по-зряла, съдбата или Господ, както казва тя, я среща с Иван Кондов и тя получава шанса хобито й да се превърне в нейна професия. Уповаването й във вярата й помага и в много по-трудни моменти.

Докато разговаряме, Слава изявява актьорския си талант. Не като в роля, не като на сцена. А като част от същността си. Мимиката, жестът, позата на тялто, изражението на очите, интонацията – всичко непрестанно се мени. И в същото време естественост, липса на превзетост и поза. Говорим си като приятели от детството, разкриваме душевността си, откриваме много общи интереси. И ново приятелство. С една красива жена, с една талантлива актриса, с отдадената на театъра Слава Георгиева, която казва: "Тук, в Ловешкия театър, се прави изкуство!"
 

Добрина Атанасова



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *