“Ужасните родители” в театър София

|
На 26 септември театър "София" откри новия сезон с премиерата на "Ужасните родители".
Пиесата, която Жан Кокто пише през 1938 година и в която проектира до някаква степен отношенията в дома на лелите си, където той е израснал, скандализира публиката. В наши дни скандалът не е толкова остър, въпреки че около името на режисьорката Възкресия Вихърова винаги се усеща някакво недоверчиво напрежение, наред с почти безусловното приемане, че "ще бъде качествена постановка". Тя споделя, че се е заела с текста на Кокто в момент на криза, доколкото криза ознаменува преходност между състояния и трансформация, разгледала е пиесата под лупата на психологията, дори психиатрията, що се отнася до отношенията между персонажите, и твърди, че прави "по-комерсиален" театър. "Комерс" в смисъла на лесно харесващо се, масово, не особено стойностно съдържание в постановката няма. Тя е комерсиална в смисъла на достъпна за широк кръг публика, интригуваща и разбираема. Черна комедия, фарс на отношенията родители-деца, "Ужасните родители" представя заплетена фабула с интриги и комични ситуации а ла Шекспир. Не е чудно, че звучи съвсем актуално и днес, предвид вечността на проблема между поколенията.
Пиесата е поставяна нееднократно на българска сцена и е една от най-дълго играните пред публика. Версията на Възкресия Вихърова дава възможност да се разгърне талантът не само на Петя Силянова в ролята на майката (може би малко повече естественост в началото на спектакъла, ала е възможно и напрежението на предпремиерата да си казва думата), но и на Лилия Маравиля в ролята на лелята. Много добре премерена доза изкуственост, типичната истеричност на стара мома и желязното спокойствие на рутината - и образът на Леони сякаш е най-пълнокръвен, туптящ и разбираем.
Сценографията на Зарко Узунов е пъстра и разточителна, идеален фон за "панаира" в къщата. Изобилства от ярка символика на перуките, будоарните атрибути - украшения от пера, параван с китайски дракони - изкуствените глави и растения, на разпилените по пода пинг-понг топчета като очни ябълки... и хаос, много хаос.
Петър Дундаков композира музика, допълваща хореографията на Мила Искренова, но без да се натрапва и привлича вниманието. Зрителят остава изцяло потопен във визията и текста на спектакъла. Текст, който се е наложило внимателно да бъде съкратен, заради дължината на представлението.
Кокто не си позволява да дава решителна присъда над казуса "ново-старо", "хаос-ред", затова еднозначна поука в края на "приказката" няма. Финалът се размива като цигарен дим във въздуха, като калейдоскопична въртележка, достатъчно ярка, за да остави отпечатък и след падането на завесите. Постановката въздейства на лицевите мускули с редовни дози смях, но и на мозъчните клетки, като размахва уж очевидни факти, които обаче, именно поради неотменната си очевидност, вече не се забелязват.
Възкресия Вихърова е постигнала своя "комерсиален" стремеж - това е постановка, която може и ще се гледа от много хора.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *