Хитова пиеса на Едуард Олби в Театър 199

|
Първата премиера на Театър 199 за сезон 2005/2006 е “Пиеса за бебето” от Едуард Олби.
Поставя я Явор Гърдев, един от най-популярните и успешни български театрални режисьори през последните години. След "Живот х 3" (Театър 199) и "Пухеният" (постановка във Варненския драматичен театър, с която спечели “Аскеер” за 2005 година), Явор Гърдев решава да промени подхода на затвореното пространство и на сцената сме свидетели как се поставят граници, преминава се през тях и така няколко пъти реалното и нереалното сменят местата си. Сценографията, която както обикновено е на Никола Тороманов, е великолепна. Същото може да се каже за музиката на Калин Николов, режисьорската работа и актьорската игра на софийските звезди Светлана Янчева и Ана Пападопулу и любимците на варненската публика - Михаил Мутафов и Пенко Господинов.
Пиесата е първото ново предложение на американския драматург за нюйоркските сцени след спечелилата “Пулицър” през 1994-а “Три високи жени”. В нея историята на мъж и жена, които искат да отнемат бебето на по-млади от тях мъж и жена се развива в предизвикателно драматургично бижу. Играта е на ръба на жестокостта, реалността и илюзията се възправят една срещу друга, зад великолепния хумор прозира съдбовна обреченост, случващото се носи атмосферата на класическа хорър творба и през цялото време държи зрителя в неотпускащата се хватка на напрежението. Нищо не е докрай разяснено и показано само в една плоскост, през всеки мотив може да се премине по много начини, които дори често си противоречат, но не се изключват взаимно. Като добавим и бликащата хетеросексуална страст, която се примесва с намеци за хомосексуален еротизъм, се получава взривоопасна смесица, подобна на огромен пъзел с хиляди парчета. И въпреки това основната идея е изразена удивително ясно и целенасочено от героя на Михаил Мутафов “Ако нямате рани, как знаете, че сте живи? Ако нямате белези, как знаете кои сте?”. Творбата на Олби може да бъде сравнена с творбите на най-изявените абстракционисти и кубисти в изкуството, с картина на Пикасо, например. Самият Олби американизира европейския абсурдизъм и силно се отличава от съвременниците си по начина, по който преосмисля американския театър в началото на 60-те години.
Екипът на постановката се е нагърбил с нелеката задача да представи на българската публика пиеса, която, въпреки че безспорно е хит, в никакъв случай не може да се определи като масова и комерсиална. Тя е скандална, предизвикателна и се играе в компанията на “Случка в зоопарка” в театър “Сълза и смях” – творбата, с която Олби пробива през 1959 година и с “Пушката ще гръмне след антракта” в Народен театър – подарък от Теди Москов за всеки любител на европейския абсурден театър. Вълнуващ е фактът колко майсторски са режисьорските решения и актьорската игра. Още в самото начало поразява сценографията, въвеждаща в рая на двама влюбени. Момичето ражда дете и светът е прекрасен. Но при Олби това означава да застанеш мигновено нащрек и да се оглеждаш откъде ще надигне глава бедствието. Бегли знаци са виковете на болка при раждането, болезнените спомени на Момчето за счупването на ръката му. Отново трябва да се отбележи класата и талантът на Ана Пападопулу, който изумяваше по време на постановката – едновременно невинна и зряла и изключително привлекателна. Пенко Господинов в ролята на младият мъж, още Момче, по-сложният от двата характера във връзката, успява да се справи със задачата да изрази потенциала на младия съпруг за причиняване на болка и същевременно да си дава сметка, че болката, когато дойде, ще нарани отвъд възможността за изцеление. Думите и фразите, произнесени на сцената, скоро се появяват пак, като често носят съвсем друго значение. В монолозите на възрастната двойка, която иска да отнеме бебето, хаплив хумор и отклоняващи се от главната тема истории сякаш искат да накарат публиката да се чувства възможно най-уютно. Светлана Янева и Михаил Мутафов си партнират великолепно. Мутафов, носител на “Аскеер” за главна мъжка роля в “Марат/Сад” за 2003 година, грабва с присъствието си от момента, в който се появява на сцената, небрежно изкачвайки стъпалата откъм залата, а когато в началото от нея се виждат единствено два крака и се чува само гласа й, това въобще не пречи на Светлана Янева да прикове вниманието на публиката върху себе си (или, за начало, върху краката си). Тя е на сцената, за да помогне на него, на Мъжа, и още отначало желае всички да са наясно: “Аз не съм актриса, въпреки че...”. Репликите, интонациите, жестовете, усмивките и какво ли още не обаче показват голямата актриса Светлана Янева. Носителка на няколко награди на Съюза на филмовите дейци, тя определено се чувства уютно сред почти кинематографичната обстановка на сцената на “Пиеса за бебето”.
Почитателите на Едуард Олби едва ли ще се въздържат да не направят паралели с “Кой се страхува от Вирджиния Улф” (където също има бебе, чиято реалност е под въпрос) и “Деликатно равновесие” (с друга мистериозна двойка), въпреки че самият автор твърди, че място за сравнения няма. И докато очакваме времето да се произнесе къде ще застане “Пиеса за бебето” сред творбите на американския драматург и дали ще спечели “Пулицър” за четвърти път като Юджин О’Нийл (предишните три награди са за “Деликатно равновесие” (1967), “Морски пейзаж” (1975) и “Три високи жени” (1994), можете да гледате тази великолепна постановка на сцената на Театър 199 на 6, 7 и 8 ноември.


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *