„Хофманови разкази” в Националната опера

|
Първото, а вероятно и единствено заглавие, което иззвънява у масовата публика, когато се спомене името на Жак Офенбах, по правило е „Хубавата Елена” – една от най-обичаните и най-често поставяни оперети в света. Танци, закачки и един куп богове и богини, оплитащи конците в живота на смъртните и в собственото си съществуване. Или, с други думи, увлекателни мелодии, не твърде сложен сюжет, забава и задължителен щастлив край. Това наистина е Офенбах в голяма част от творчеството си.
Операта, чиято премиера той не доживява обаче, е „Хофманови разкази”. Намигванията в нея са точно толкова, че да познаем без усилие кой е композиторът. Но, същевременно, сюжетът успява да хвърли публиката в най-мрачните дебри на отчаянието, породено от живот, в който щастието винаги е съвсем близо, но никога не може да бъде достигнато.
Осмисляйки темата за самотата и през факта, че това е последната опера на композитора, някак неусетно забравяме за „Хубавата Елена” и се потапяме в драмата на поета Хофман, осъден да не може да спечели нито една от своите любими жени в битката със Злото. Историите за трите дами, спечелили сърцето му, оформят структурата на операта, и са рамкирани от пролог и епилог, благодарение на които става ясно, че те всъщност са трите лица на една и съща жена, която Хофман, уви, също губи.
Но макар че „Хофманови разкази” е една от творбите, в които сякаш най-лесно може да се прекара категорична линия между доброто (в лицето на поета и чистата му душа) и злото (приело различни лица, но преследващо една цел), развръзката отваря нова тема, чрез която дава шанс на Хофман и го прави своеобразен победител. Силите на злото отнемат неговата любима, но над тленното, което е изгубил, остава творчеството, неговата Муза, благодарение на която той може да тържествува дори въпреки самотата си.
И всичко това е намерило своя сценичен израз по чудесен начин в постановката на Пламен Карталов. „Хофманови разкази” дава пределно широко поле за действие на режисьора и може да бъде превърната дори и в една истинска опера на ужасите (което, смея да твърдя, е нелошо загатнато на моменти в действието, за да се очертае ясно във финала на второ действие). Крайностите са избегнати, но изграждането на образите е достатъчно категорично, а в сценичното действие са включени разнообразни изразни средства (сред които и сенки, което, признавам, ме направи наистина щастлива, тъй като освен „опера на ужасите”, „Хофманови разкази” предлага възможности и за много „куклено” решение на постановката), а сценографията и костюмите са провокативни, но интересни и „говорят” на публиката, не са самоцелни .
И тъй като това, преди всичко, е опера, редно е да кажа няколко думи и за певците. Колкото е редно обаче, толкова е и трудно. Защото са много и всички заслужават адмирации. Диана Василева се справи отлично с изключително трудната Les Oiseaux Dans La Charmille, въпреки че по време на изпълнението бе натоварена и с нелеки актьорски задачи. Костадин Андреев също заслужава особено внимание и много добри думи за изпълнението си – партията на тенора е не само трудна, но и много обемна и изисква не само гласови данни, но и отдадена актьорска игра и максимална концентрация през цялото време на тази наистина дълга опера. Струва си да се отбележи развитието на Костадин Андреев в актьорско отношение, което вече се очертава като една сериозна тенденция, а малките вокални проблеми от миналия сезон изглежда вече са зад гърба му. На сцената в спектаклите блестят и Калуди Калудов, Юлиан Константинов, Радостина Николаева, Александър Крунев, Димитър Станчев и др.
Впечатление прави фактът, че в последните няколко спектакъла на Националната опера – с пик в „Хофманови разкази” – се забелязва и повече театър в действието. Постепенно се случва активно сценично осъзнаване на невъзможността на операта да привлича и задържа публиката с пудра, дантели и геометрия – защото, колкото и прекрасна да е музиката, тя трябва да бъде осмислена в контекста на музикално-сценичните изкуства, а интелигентната публика разпознава и, ще ми се да вярвам, отхвърля движението по линията на най-малкото съпротивление в реализацията на спектакъла. Но същата тази публика успява с лекота да открие и бижутата сред масовото производство на спектакли у нас – несъмнено доказателство за тази нарастваща компетентност са и нестихващите, безспорно заслужени, аплаузи след падането на завесата в края на „Хофманови разкази”.
 

Ели Бакалова



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *