Чаепитието като живеене

|

Пенка Ватова. Чаени листа. Ред. Наталия Андреева. Изд. “Карина М”, С. 2005


 
Тя е дребничка и смугла и не е точно красавица. С тъмен проницателен поглед – тъмнокафяви, умни очи, които преценяват и поглъщат света около себе си, но не допускат да проникнеш в собствените им тайни. Само в редки мигове засиява и тогава не само очите, а тя цялата излъчва светлина. Открехва се, започва да грее равно и спотаено като нажежен от слънцето камък, не като буйно пламтящ огън. Изглежда някак си балансирана и хармонична, огладена като мраморно камъче от бреговете на остров Тасос. Концентрирана е пределно в себе си и излъчва ненатрапчва сила, способна да взривява застоя, да движи и тласка нещата в избраната от нея посока и едновременно всичко да контролира. Умна, целенасочена, дейна и в същото време загадъчно-мистична, чувствителна и талантлива. Чаепитието е нейният ритуал на общуване със света, но и нещо повече – равнозначно е на мисълта, на осъзнаването, на протичането и изпиването на живота, глътка по глътка. Както е при всички хора, и при нея една глътка е щастие, а сто са горчилка, но като интелектуалец и поет има великото предимство да ги абсорбира в амалгама на познанието и мъдростта.
Илюзия е да мислим, че някой друг може да разчете абсолютно адекватно контурите и смислите на света, пренесен в думи и събран между кориците на тъничката книжка, онасловена “Чаени листа”. Но че всеки по своему и според собствената си дълбинност ще разгадава нейните послания, това е допустимо и възможно. Лично мен ме затруднява обхватът на тази сгъстена до краен предел и едновременно с това течаща философия. Като изпитание на способността ни за проникване в шифрите на интелектуалното мислене отпред са изведени “Гравюрите”, сякаш с тях авторката слага бариера и пропуска в своя свят само съмишленици. Поразителна е краткостта и формата на изказа, в която е побрана нейната поетическа вселенска философия. Но това е възможно, защото философското се проектира върху субстантивите на Аза – паметта, съня, очите, върху психическите перцепции на съзнанието – устои, упования, съмнения, вяра. Същевременно всяко от сложните понятия е интимизирано от самотно спотаено вълнение, същевременно е вградено в предметен детайл, във видима графика, свързано е със знакова символика или културен код. Така че става ясно за какво иде дума и какво ни казва поетесата чрез течащата като река реч: че ние човеците сме рибите в Аквариума и като тях имаме избор – паунски да се поперчим, да се предадем и обърнем кореми или да си извадим взаимно очите; че напразни са битките на изтерзаните хидалговци да превърнат Божия порядък в хаос – и по-добре е да кажем “не” на фанатичния рицар и да нахраним коня. Идеята за единосъщието на Всемира, за изначалната слятост и взаимопроникване на живо и мъртво, на природата, космоса и човека се побира в един космогоничен символ, какъвто е Дървото на живота. В поетиката на “гравюрите” освен с конотатната си натовареност, то е и пределно сензитивирано – от зелена кръв, от мирис на земна утроба, от шепоти на мъртвите, чиито сокове се вливат във вените на корена, от движения и дихания на живите, от словеса, вдълбани в кората на яйцето като модел на битийното. Пенка Ватова е разгърнала многомерно значенията на познатия митологичен символ, привнасяйки в него психични и философски представи, насищайки го с интелектуализъм и чувствителност, така че “световното дърво” се антропофицира и съживява, олицетворявайки вечността и мигновението, живота и смъртта, космоса и човека, индивида и поколенията преди и след него.
Ключова дума в текстовете на “гравюрите”, разбира се, е гравюра, която, извън прякото си значение на рисунка, обозначава семантиката на Паметта като следа, вдълбана незаличимо в съзнанието. Светът на “Чаени листа” е царство на паметта. Авторката почти опровергава древната максима “Всичко тече, всичко се променя”. Тя ни уверява, че космосът се състои от безброй следи, че сам по себе си е изтъкан от пластове на паметта – един огромен кивот, където се пази всичко, което се е случило, което е преминало и било, е и ще бъде. Навсякъде поетическото зрение открива следи на паметта, гравирани в бръчките на дървото, в гънките на скалите, в гласа на човекоптица, в човешките съдби и пътища, в чертите на всяко лице, в което са отпечатани “чертите на толкова предходни мъртъвци”. По виртуозен начин поетическата идея приобщава образи и детайли, чрез които космогоничното се слива с интимно личното. Всеки образ, предмет, същество, пребиваващи под камбаната на небето и в текстовете на Ватова, носи в себе си огромния Смисъл, съдържа в материята си паметта на вселената, а ръката и мисълта на поета разгръщат безбройните записи “пласт подир пласт”. Реката на времето в поетическата философия на Ватова не заличава следите предишни, а всичко е слято и всеки нов живот е следа и зародиш едновременно. Идеята за изначалната свързаност на нещата се претворява в ритмиката на словото, характерно със своята синтактична непрекъсваемост и интонираност на ритуално гадателско наричане. Чаепитието реално се случва в тъканта на думите, в гласовата напевност на синтаксиса, в споделената съкровеност на мигновенията, която те напоява постепенно със сладостни глътки като парещия аромат на чая. Стилистиката на гравюрите е функция на смисъла, стремеж към автентичност и слятост с ритъма на битийното.
Другият символ в поетиката на “гравюрите” е пясъчният часовник, а откритието, разчупващо конвенцията, е, че двата огледални конуса си преливат не само миговете на преживяното, но и всичко неизживяно и неизпитано, което е останало сиротно в копнежите на аза. То също е живот и притежание, другото лице на реалността в авторската интерпретация. Диаграмата на всяко съществуване се вгражда във визията на пясъчния часовник и в една философско-естетическа опозиция – изтичане и вкаменелост. В порядъка на двойственост и противоречивост тя отразява истината за нашия човешки жребий. Едно от значенията, които открих в писмената и бих си записала за собствена утеха, е, че “отвъд е чистото ликуване от полета, без орловите нокти на амбиции и страсти”, а не тук и сега, не в “ефимерното” всекидневие. В края ще кажа, че съдържанието на етюдите от “Гравюри” по странен начин резонира в следващите стихотворни цикли и може да се определи като философско-смислова и символна опора на цялата книга.
Осем етюда съставят цикъла “Пилигрим “, но всички те заедно обгръщат един надстандартен, ницшеански образ – на търсещия, непримиримия човек, безкомпромисния, обречения на себепознание, пътуващия до изнемога към ядката на себесъщината. Дали по културна интуиция или по житейски податки, поетесата сполучливо свързва този изключителен образ с пустинята. Единствено нейният изчистен космичен екстериор може да бъде синхронен с образа на Самотния. В стиховете е предаден релефът на Пустинята като величаво библейско пространство, гигантско гнездо, предназначено за Избраници, вещаещо абсолютна Самота и Пустота. Пустинята е духовен пейзаж, многомерен символ и сюрреалистичен декор на трагичния скиталчески дух, обречен на изпепеляващо себетърсене. Със сетива и пръсти, опарени от пламъка на пилигрима, поетесата проследява психограмата на трагично осветената фигура – крачещ сам в пустошта, заслушан в тишината, шибан от неутолима жажда за отшелничество, изнемогващ от страстта да чуе сам себе си, да постигне оголеното, архетиповото, сърцевинното в аза. Цената на това абсолютно самопостигане е отказът от всичко ординерно – от всички вериги, привързаности, привидности, суети, клетви и обещания, от любовта и смъртта. Колкото философски моделиран, толкова и човешки уязвим, “и всъщност тъй слаб”, този образ е едно от големите постижения на стихосбирката. Лирическият герой е почти непознат и твърде необичаен за българското културно поднебие, запазено пространство на прагматични и рационални същности, ако се изключи Яворовият безсънен скиталец. Сега той е талантливо приобщен от Пенка Ватова към ощетената откъм духовни пилигрими национална естетика, заедно с овладяването на една екзотична поетическа територия – с колорит, излъчване и мащаби, също тъй непознати на българското мирозрение1. За разлика от Яворовата демонична студенина и обреченост в “Чаени листа” образът на пилигрима е обгърнат с нежност и болка, извиращи от дълбините на милостивото женско сърце. В края на тази малка поема изригва идеята, че смисълът на раждането и живота е да се пропътува Пустинята като битийно и духовно измерение. Като чета това откритие, си давам сметка, че поетите, особено умните, не са много щастливи хора.
Третият цикъл е със заглавие “Следи”. Именно той ми даде усещането, че в ръцете ми сякаш не е стихосбирка, а препълнена пчелна пита, натежала от мед, от любов, от страдание и размисъл. Усещането, че това е книга – плод на зрелостта. Всички ухания, докосвания, сълзи, копнежи, срещи и разлъки, притежания и загуби, безразличия и любови изпълват килийките на живота и са утаени в килийките на стиха. Лирическите теми в този цикъл преливат от мисъл за същността на живота и за пребиваването на човека в него. Изповедно просто и доверително те разказват как трябва да се обича животът и колко е скъпоценен всеки миг от него. Тук любовта е благослов и беззаветна всеотдайност (“Стрелките на часовника чертаят...”), търпеливо и кротко очакване (“Идването в полунощ...”), безмълвна милувка на душите в “Желание”. Дори несъстоялата се, сиротната обич е благодат по нормите на една извисена етика, тъй далечна от съвременната профанност и потребителска всеядност. Представата за любовта в “Чаени листа” не е умозрителен конструкт, а има вкус и аромат, всяко нейно мигновение е вградено в образ, в музика и настроение. Дори когато е само очакване, тя е кълбо от сетивности, има странен и сладостен вкус, излъчва пролетно опиянение или есенна горест, щом поетесата я свързва с мирис на зряла смокиня, с празничната свежест на дъжда, с тихо пропукване на падащи кестени. Искам да кажа, че тези безкрайно нежни етюди по изтънчената си образност и кристална етичност се родеят с Дебеляновата любовна лирика, постигат нейната мелодика, искреност и драматичност, щом веднага асоциират с незабравимото Димчово заглавие “Аз искам да те помня все така...”. Има и истински акварелни картини като “Краят на деня” и “Ноември”, “ Искаш да запомниш вятъра...” (с. 40), от които струи очарованието на едва доловимо загатване, недоизказаност и очакване. Пенка Ватова умее да изобрази граничния миг преди случването на нещата, намира особена естетичност и неуловима прелест в предусещането на звуците, уханията, стъпките, шумовете и тишината, които идват с вечерта или на разсъмване. Външното и природното в нейната оптика се интимизира, светът се случва и тече отвътре навън, откъм аза спрямо заобикалящия свят, но и обратно – и така те взаимно се проникват и синхронизират, заедно трептят в прехлас пред вездесъщата хармония на битието.
Изглежда, че изстраданият опит е дълбокият кладенец на всяка истинска поезия. Поне това говорят стихотворения като “Казваш ми...” (c. 32) и “Нужно й е да спре...” (с. 35), “Тя наумява писмо...” (с. 36). В тях конвенциите на времето, на личността и живота са разместени, отхвърлен е еднопосочният вектор “напред” за сметка на незагърбени, натежали от памет “полета на скръб и надежда”. Лирическият персонаж носи на гръб като охлюв цялата си къща, претъпкана от следи, от преживяно и неслучило се, от пресичания и разминавания с други съдби и животи, от святи образи и скъпи имена. Споменът е може би бдението или коренът, или пък котвата, благодарение на които индивидът се крепи и сам оставя следа в огромността на чезнещата и възраждаща се вселена, докато линейният вектор в права посока би го отвял в забрава и неизвестност. В тези стихове поетесата е проявила неподражаема човешка смелост, споделяйки най-съкровените си болки и незарастващи душевни рани. Те са поднесени толкова просто и молитвено-изповедно, че ми изглеждат сакрални и не искам да говоря за тях с обикновените си думи. За сетен път се потвърждава истината, че голяма поезия се пише с кръвта на сърцето. Когато се връща към отминалото, наистина й трябва ангел, който да й държи ръката. Но и болката, и солените следи от сълзата са облагородени и осветени, сияят с мека светлина в мрака на страданието и говорят за огромната духовна сила на една крехка женска фигура. Надявам се наистина тези, с които поетесата доверчиво и щедро споделя силата и слабостта, мъдростта на чувствата и знанието си за света, поне да се опитат като “ангели” да я подкрепят, когато се изправя за пореден път пред страшния кръг на човешките несвършващи изпитания.
 

1 Тук изключвам постижението на Яна Язова в романа “Александър Македонски” поради жанровата разлика, а също и поемата “Гоби” на Едвин Сугарев, но смятам, че съществуват генеративни възможности за бъдещи паралелни изследвания на мотива за пустинята в българската лиштература.


 

Цвета Трифонова


 

Книгaта на Пенка Ватова. Чаени листа можете да закупите от книжарница Български книжици!



Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *