Ян Гарбарек в София – Северно сияние

|
Да си предан музикален фен е трудно. Да останеш такъв след онзи период от живота си, когато имаш цялото време на света и бъдещето, пълно с ангажименти е удобно далеч и заплахите му са глухи, е още по-трудно. Нашето ежедневие често е претрупано, объркано и забързано. Случвало се е, в студентските години, елегантно пропуснали някоя досадна лекция, да намерим една стъкленица време да потънем в красивата музика, да и се отдадем напълно, без да мислим за ежедневните проблеми. Понякога да я споделим с приятели, дори когато става въпрос за пост-боп джаза (за когото говорят, че най-добре се консумира соло).
Концертът на Ян Гарбарек Груп фит (перфектно) Ману Каче ме върна в онези години. Дори забравих безмилостния бележник с неотменни дневни задачи за следващия ден под седалката в зала 1 на НДК на 15-ти май. Просто не ми трябва, защото едва ли ще мога да свърша нещо особено на 16-ти. Съмнявам се, че замайването от концерта ще ме пусне. И не искам да ме пуска. Отговорното Ежедневие едва ли ще се трогне, ако си взема почивен ден от Него и вдишам докрай този сладък аромат на споменно и музикално пробуждане.
Ако трябва да кажа няколко думи за музикалното ми запознанство и спътничество с Ян Гарбарек, ще прозвучи ужасно субективно и лично, но ще използвам възможността да „мина между капките”, защото снощи не бе времето на капките. А на музиката.
Музиката на Ян Гарбарек е първата ми голяма любов в авангардния джаз. Бях се наслушал на Майлс (ако това въобще е възможно), на Телониъс Монк, на ранните бопвършенни звуци на Колтрейн, на Брубек и Кенънбол, бях изял с парцалите Бил Еванс и архивирал Сидни Бешет и Армстронг. След като бях вкусил доволно добра част от корените, ми се приискаха разклонения. Любопитно ми бе къде водят тъмните, тесни тунели в широкото джаз-хранилище. Искаше ми се, без тогава въобще да го познавам, да опитам по-хладен подход към джаза, по-атмосферичен, дъждовен и ветровит, но с по-богати тонове от тези, които използва заклетият пейзажист. С други думи, убедих се, че искам нещо ново и различно. Тогава по препоръка получих ключ за облачната пустиня, вселената на Манфред Айхер където вият други ветрове. За свой късмет заръфах тази торта (или наченах тази бутилка) в креативните, неповторими, начални 70 години, когато в Айхеровата ECM империя властваха мрачни и съзерцателни северни люде, чиито тонове бяха сякаш излети от лед, но криеха малки, остри въгленчета в сърцето на леденото си съвършенство.
Да, музиката на тези нордически чародеи бе нарисувана в сиви, тъмносини (тъкмосини) и черни тонове, но тя ми говореше не по-малко цветно, отколкото и най-разпаленият боп джем. Но аз сам разполагах палитрата на своите настроения върху удобното сиво, което северните майстори изливаха от четките си.
Тогава открих гениите на Гарбарек, Бобо Стенсон, Еберхарт Вебер, Ларс и Пале Даниелсон, Пале Микелборг, Терйе Рипдал (помните ли сцената от „Жега”, в която героят на Робърт Де Ниро стои на висока тераса над нощния Лос Анджелис, потънал в интимен разговор с новата си приятелка, а отдалеч се чува вълшебно, ноктюрно соло на китара с много дилей - ей това е Терйе Рипдал).
Джарет го открих, защото дяволът ми го показа.
Всички тези музиканти и досега са сред любимците ми.
В последните десетина години на миналия век звукът на ECM се изроди и премина в някаква сплав от ню ейдж и релаксиращ пиано джаз за фон. Оттам всички артисти, чиито чекове се подписват от Айхер, свалиха знамената. Но това е нормално. Това са времената, това са нравите.
Само че не и за Ян – този северен колос никога не ще предаде на изкушението да разбърка мозъците на публиката, когато изправи пред нея респектиращата си фигура и блестящия си рийд. Защото това, което чухме от неговото трио фит многоръкия професионалист Ману Каче в никакъв случай не бе ню ейдж, нито пък спокойна или „фонова” музика.
Бравурата от ритми, изящни фрази, неповторими диалози между тези изключителни музиканти (елегантни като танц или поетичен рецитал), сякаш сля целия концерт в стена от звук, облачни картини с неочакван и далечен край. Звукът бе изключително добре балансиран и на необходимото ниво. Декорът на сцената – макар и минималистичен, бе доста оригинален – като визуално допълнение към това, което чухме.
Гарбарек винаги е обичал да пробива дупки в рамките на стиловете с острите вопли на сопрано саксофона си. Неговата музика блести през тези дупки с истински цветен калейдоскоп, рисувайки сюреалистична картина в познатия кадър. Гарбарек играе с мелодията и дирижира чувствата, които тя оставя след себе си с лекотата и чувствителността на дете, но видимо винаги остава дистанциран, статичен, до болка професионалист. Нито един мускул по лицето му не потрепва в унисон с потрепването на нашите души след някое майсторско соло.
Резервираното му сценично поведение, може би отражение на северната натура не засегна никого, защото Гарбарек изразява себе си най-добре чрез музика. Саксофонът е неговия глас и с него през снощния сешън той общуваше с публиката. А дори да не си разбрал „думите” му, остава насладата, че си ги чул. Елегантна реч, която те отнема за малко от сложната и неизпълнима задача да подредиш „рубик”-куба на душата си и те оставя просто в наслаждение и опиянение от ритъма.
През 70-те години Гарбарек бе завладян от експеримента със звука, с всеки свой албум се опитваше да усуче да неузнаваемост догмите, формите, посланията и да ги претопи в почти недостъпни мелодии, заредени въпреки това с някаква замайваща красота.
Сега старият майстор атакува с безкомпромисен, макар и мелодичен саунд, доближаващ се повече до джаз-рока. Сякаш музиката му е обяснение в любов към ритъма. Явно годините не смеят да се докоснат до дробовете на мрачния колос, защото на 61 години Гарбарек солира така солидно, както и на 20, без дори да се задъха.
Стожерът на ритъма в Ян Гарбарек Трио е небезизвестният Ману Каче (двамата свирят заедно и в албума “Neighborhood” от 2005 г.). Прочул се с работата си със Стинг и Питър Гейбриъл, перкусионистът от френско-ивоарски произход има уникален стил на барабаните и усет за импровизация. Както каза мой приятел, Ману Каче „плува около ритъма”. Сред бурни овации от многобройната публика в зала 1, Каче държеше по три ритъма със всяка ръка, друг с краката си върху касата и още три наум.
Изключителна класа показа пианистът Райнер Брунингхаус, който редуваше мощни и енергични изпълнения с истински чувствени ноти. Стакатото, артикулацията и тоналните му смени изненадаха с оригиналността си. А вече е трудно да чуеш изненади при съвременен пианист.
Накратко, това бе дългоочакван концерт за феновете на Ян Гарбарек от всичките му „периоди”. За мен бе сбъдната мечта. Един от колосите на съвременния джаз, непокорният и неповторим майстор на леденостудените звуци най-накрая посети малката ни страна. Благодарим!


Коментари (0)

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *